Какво се случва на международната сцена в борбата с климатичните промени?

Тазгодишната международна конференция по климатичните промени (COP 19/CMP 9), която се проведе във Варшава през ноември, бе предшествана от издаването на Петия доклад на Международния панел за промени в климата, IPCC, (МППК). МППК е междуправителствен научен орган към ООН, чиято роля е да преглежда и анализира научни, технически, социални и икономически данни, свързани с промените в климата. Панелът издава доклад на всеки 6-7 години. 

Петият доклад твърди с 95% сигурност, че климатичните промени са резултат от човешка дейност. Това твърдение представлява значителна еволюция в позицията относно първопричината за глобалното затопляне в сравнение с предходните доклади. През 1995 МППК идентифицира връзката между климатичните промени и човешката дейност, през 2001 влиянието на човешката дейност върху климатичните промени бе оценено като „вероятно“ (около 66% сигурност), а през 2007 като „много вероятно“ (90%).

Докладът потвърждава, че: 

• концентрацията на въглероден диоксид се е увеличила с 40 % от пред-индустриалната епоха, достигайки най-високи  нива през последните 800 000 години; 
• трите десетилетия между 1983-2012 г. са били най-тополите през последните 1 400  години; и
• температурата на земната повърхност се е повишила с 0.85°C от 1850 г. до 2012 г. 

Докладът разкрива обезпокоителни данни за спешността на мерките, които трябва да се предприемат за намаляване на въглеродните емисии. За да се ограничи глобалното затопляне до 2°C спрямо пред-индустриалната епоха – ниво, което е прието, че ще предотврати „опасна антропогенна намеса върху климатичната система“, общият обем на въглеродни емисии от човешката дейност не трябва да превишава 1,000 трилиона тона. Данните обаче показват, че само до 2011 г. човечеството е изхвърлило 531 трилиона тона емисии. МППК  прогнозира, че със сегашните темпове остатъкът от „въглеродният ни бюджет“ ще бъде изразходен до 2040 г.

Тези алармиращи данни неминуемо повдигат въпроса за ефективността на съществуващите международни ангажименти за ограничаване на климатичните промени. Резултатите от международната конференция във Варшава (COP 19/CMP 9) не са окуражаващи. Държавите потвърдиха, че ще приемат „протокол, друг правен инструмент или съгласуван резултат, имащ правна сила, съгласно Конвенцията и приложим за всички страни“ не по-рано от 2015 г. и този акт ще влезе в сила едва след 2020 г.

До 2020 г. на международната сцена ще действа така нареченият втори период на Протокола от Киото. След изтичането на първия период на поети задължения за намаляване на емисиите (2007 -2012 г)  и неуспехът да се постигне нова международна рамка в Копенхаген, през 2012 г. в Доха се взе решение за втори период на задължения за намаляване на емисиите по Протокола от Киото от 2013 г. до 2020 г. Протоколът обаче има действие само спрямо малка част емисиите в световен мащаб. Не са обвързани с международно правно задължение за намаляване емисиите си държави като Китай, Индия и Бразилия, чиито дял в световните емисии продължава да расте. САЩ и Канада не са страни членки по Протокола, а Япония, Нова Зеландия и Руската федерация не поемат ангажимент за намаляване на емисите си през втория период.

Това води до значително разминаване между задълженията, поети от държавите, и позицията на учените за необходимостта от спешни мерки за намаляване на въглеродните емисии, за да се ограничи глобалното затопляне до 2 °C спрямо нивата от пред-индустриалната епоха.  

Не вдъхват надежда и позициите на държавите, изразени на конференцията във Варшава. Япония обяви значителен обрат в климатичната си политика, като се отказа от целта си от 25 % намаляване на въглеродните си емисии спрямо 1990 г. и заяви, че ще увеличи емисиите си до над 3 % спрямо 1990 г. Нежеланието на развити икономики като САЩ и Канада да поемат международен ангажимент преди 2020 г, както и опозицията, изразена при приемането на международен механизъм за компенсиране на вредите от климатичните промени, са показателни за трудностите за постигане на международен акт. Липсата на консенсус относно разпределението на „въглеродния бюджет“ неминуемо ще затрудни постигането на споразумение, дори то да влиза в сила след 2020 г.